Хей, време...

Понякога 

пристигаш тихо

като свежия 

пролетен дъжд

да разбудиш

покълнало цвете,

да посееш надежда,

да отмиеш и греховете

отведнъж.

Ти сред лятото знойно 

от пазвата мрачна

на сивите облаци

гръм запращаш

в уморени зеници.

Сгушени от умора

и в неутолима жажда,

подгонваш ята

и сладкопойни птици.

С побеснели 

есенни ветрове

захвърляш мечтите 

в голите клони...

Без слънчева усмивка

обедняла душата

ридае...

и остава самичка

безутешно да броди.

 
В мразовита зима, кога завееш,
сгушвам се у дома
и огнището свети.

С чаша топло кафе във ръка

аз потъвам в канелени мисли

за очакван далечен

и най-свиден гост,

изрисувал прозорците

с ледено цвете.

Ти изпълваш с магия 

небесния свод,

щом снежинките 

своя валс затанцуват...

Има магия и никой не ще

я отнеме!

Дори и да навяваш сняг до колене...

Има ли нещо по- хубаво 

от лошото време?!