Хиляда вещици
Тази нощ полудели са горе звездите,
пияни са сякаш и падат без страх,
луната разхайтена вре светлините си,
във тъмните кътчета, поръсени с прах.
Смях напосоки разхвърлял е вятърът,
стрелкат се дружно дузина метли...
по-тежки от гарвани, най-странното ято,
виждали някога мойте очи.
Изпити догарят като свещи злокобни,
две подир две ме посочваха с пръст
и падат до мен плодовете отровни,
червени и черни, с най-горчивият вкус.
Хилядата вещици крадат страховете ми,
всяка отне по-един от сърцето,
захапваха гърлото сякаш проклетите,
и после политаха горе в небето.
И жадни за още прииждаха пак,
замаян танцувах... смеех се лудо,
не пожелаха любов, копнеж или грях,
страховете ми взеха, не искаха друго!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Зафиров Всички права запазени
