Хирошима
Сърцето ми е черен облак,
пейзаж след бомбата над Хирошима,
а любовта загуби своя облик,
погълната от ядрената зима.
В отломките проблясват още
усмивките на стари дати,
до късно те остават нощем,
а утрото донася куп обрати.
И лутам се в това безвремие,
разяждащо до смърт душата.
Не стигам крайното решение,
не стигам с поглед и луната.
Сърцето ми е черен облак,
дълбоко в него болка тлее,
загубих ведрия си облик,
в лицето мръсен вятър вее.
В руините надежда всяка
оставих аз, като във ада,
крещях и свих по друга пряка,
за малка глътчица пощада.
пейзаж след бомбата над Хирошима,
а любовта загуби своя облик,
погълната от ядрената зима.
В отломките проблясват още
усмивките на стари дати,
до късно те остават нощем,
а утрото донася куп обрати.
И лутам се в това безвремие,
разяждащо до смърт душата.
Не стигам крайното решение,
не стигам с поглед и луната.
Сърцето ми е черен облак,
дълбоко в него болка тлее,
загубих ведрия си облик,
в лицето мръсен вятър вее.
В руините надежда всяка
оставих аз, като във ада,
крещях и свих по друга пряка,
за малка глътчица пощада.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Даниел Стоянов Всички права запазени
