Забиваме до дръжка ножа във гърдите

и мълчаливо раните солим със гордостта.

В очите си откриваме тъга, зад облак скрита,

и зле гримирана и охтичава суета.

По кожата ми макове цъфтят отново и отново,

докосвайки ме, сееш животворни семена,

а после тръгваш - сякаш огнено олово

над алени полета е изляла есента.

Докосна ли те - водопади страст от теб се сгромолясват,

искри във пръски и кипи водата побеляла,

веднага със безцветно безразличие задрасквам

устрема ù, в бентове я връзвам побесняла.

Твърди, непристъпни, жестоки и опасни,

за огъня отвътре не признаваме дори пред Бог,

изкусно острието точим - до проблясване

и къшея любов превръщаме във гроб.