Хора...
Тя седна на пейката тихо.
Сълзите болка издаваха.
Нощта и мъглата я скриха,
а хората все си минаваха...
Тя каза нещичко плахо.
В душата й беше тъма.
А хората дори не разбраха,
че се чувства ужасно сама.
Тя виждаше нещо отвъд.
Сърцето заби учестено.
Вледени се самотната плът,
вървяха хората. Уморени.
Тя стана от пейката в двора.
Сякаш бе минал се век...
Минаваха безчувствени хора,
защо я боли, хей, ЧОВЕК?!?
03.12.2009г.
00:13ч.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
