26.08.2005 г., 9:57 ч.

Хората 

  Поезия
822 0 1
Беззвучно устните си мърдат
и хванали ги със ръце
над ниската потребна твърдост
ги лепят на свояето лице.

Единствено в тълпата дишат те на воля
и търсят в греховете своя апогей
обичат да грешат и да се молят
луната на богатството да грей.

Дъждът, когато ги намокри със страдание
и пепелта в душите им горчи,
загубени във свойто отчаяние
те гледат утрото с посърнали очи.

Но ето пътят им покрива се с надежда
и грейват в тях очите на дете,
а Богът със венеца ги поглежда
и тръгват пак по дирите му те.

© Деян Дончев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Стихотворението притежава някакъв вътрешен, собствен ритъм - хубаво е!
Предложения
: ??:??