Босонога душата ми плахо пристъпва във храма,

храм с мазилка от влага, без светци, без икони,

пълен с илюзии и със спомени, вместо восъчен пламък,

без амвон и свещеник, само с кръст и тежка корона.

Тук неспирно се вихрят смехът и сълзите – ръка за ръка,

с пулса ми бясно танцуват в налудничав ритъм,

тук съм чиста и друга, без сянка от делник, дори под грима,

и намирам детето във мен, и кърпим нашата вяра протрита.

В този храм, под купол от хиляди сенки и минало прашно,

позабравени ангели хвърлят белот на няколко водки и бира,

ако стъпя погрешно, ме стрелват със поглед – дяволски страшен,

а когато раздам и последния къс от душата си – те аплодират.

Това място е храм, тук и ръждивият гвоздей даже говори,

в ревера костюмът заключил е много интриги, ревност и болка,

декори бъбрят в нощта за смелия флирт между двама актьори,

ослепели прожектори мигат и стенат: „Колкото - толкова!”

В Бога отдавна не вярвам, нищо че до днес не съм виждала зло,

в никой и в нищо не вярвам, с две думи – до гроб атеистка.

В моя храм щом пристъпя – цяла съм струна и зная едно –

мога да бъда Вяра, Любов и Надежда – такава, каквато се искам.