Храм за една атеистка
Босонога душата ми плахо пристъпва във храма,
храм с мазилка от влага, без светци, без икони,
пълен с илюзии и със спомени, вместо восъчен пламък,
без амвон и свещеник, само с кръст и тежка корона.
Тук неспирно се вихрят смехът и сълзите – ръка за ръка,
с пулса ми бясно танцуват в налудничав ритъм,
тук съм чиста и друга, без сянка от делник, дори под грима,
и намирам детето във мен, и кърпим нашата вяра протрита.
В този храм, под купол от хиляди сенки и минало прашно,
позабравени ангели хвърлят белот на няколко водки и бира,
ако стъпя погрешно, ме стрелват със поглед – дяволски страшен,
а когато раздам и последния къс от душата си – те аплодират.
Това място е храм, тук и ръждивият гвоздей даже говори,
в ревера костюмът заключил е много интриги, ревност и болка,
декори бъбрят в нощта за смелия флирт между двама актьори,
ослепели прожектори мигат и стенат: „Колкото - толкова!”
В Бога отдавна не вярвам, нищо че до днес не съм виждала зло,
в никой и в нищо не вярвам, с две думи – до гроб атеистка.
В моя храм щом пристъпя – цяла съм струна и зная едно –
мога да бъда Вяра, Любов и Надежда – такава, каквато се искам.
© Даниела All rights reserved.
