Храмът
Храмът
Стръмно висок е блестящият храм.
Върхът – недостъпен, надменен и сам.
Поклонници рядко изкачват до там.
Вятър в стъблата на органа пее.
Свещици притихват в свойте гнезда.
Храмът самотен гореща молитва копнее.
По чудо достигнал, невиждащ, безсилен,
с чело побеляло свещените двери отварям.
Пълзя коленичил, покайно обречен.
За прошка причастна ръцете протягам.
Тяло и дух – възел от грях първороден.
Светлик от икона прорязва въздуха леден.
Взор опрощаващ над мене се свежда.
Приютен с благослов до олтара прилягам.
Опростен, ослепен от любов засиявам.
Поклонник навеки във тебе оставам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Станчев Всички права запазени
