Храмът
Храмът
Стръмно висок е блестящият храм.
Върхът – недостъпен, надменен и сам.
Поклонници рядко изкачват до там.
Вятър в стъблата на органа пее.
Свещици притихват в свойте гнезда.
Храмът самотен гореща молитва копнее.
По чудо достигнал, невиждащ, безсилен,
с чело побеляло свещените двери отварям.
Пълзя коленичил, покайно обречен.
За прошка причастна ръцете протягам.
Тяло и дух – възел от грях първороден.
Светлик от икона прорязва въздуха леден.
Взор опрощаващ над мене се свежда.
Приютен с благослов до олтара прилягам.
Опростен, ослепен от любов засиявам.
Поклонник навеки във тебе оставам!
© Димитър Станчев All rights reserved.
