И двете ви обичам
Рони се, невидим в полумрака,
копнеж, посипал пърхащи ресници.
Устните ми там са, недочакали
танца на палуващи искрици.
Коси повдигам, а целувки сухи
редят по шията пътечки.
Ушето стигам, сетне спускам се...
вкусвам белотата млечна.
Вземам те в прегръдка лека;
нежен повей съм в полята, летен.
Не смогва да прикрие дрешката,
колко жива си, затопленка, омекнала...
Овалът на коляно, голотата...
пропиват и тъмата, с матов блясък.
Нахлувам... Кадифена е ръката ми,
а как жадува да е грапав пясък!
Рано е. Сега си люлка. Спазъм,
събрал в едно протест, но и покана.
Стон си, тъй приличен на омраза;
алиби пред прииждащо желание.
Обхождам те, изследвам и разлиствам
до първи капчици на влагата предател.
Лакомо постелята облизва ги,
но щедро предоставя аромата им.
Как ухаеш само, как ухаеш!
Нотка на канела, дъх безсрамие...
Пропадам в теб, владея те, терзая...
Поклонник и Нашественик сред храма.
Молитва си. Аз – тласъци камбанни.
Накрая в пъклените пламъци те свличам.
Ангела ще търся на зарана.
Светица... Грешница... И двете ви обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
