И дъждовея сбърчила челото си

17.12.2013 г., 22:16 ч.

Поезия » Друга

406 0 3

Когато пътят на надеждата стесни се
и навалят вихрушки ледени, тогава
в очите най-стаеното се плисне,
във мен изтръпват всички сетива.

И ставам облаче, което по небе се щура
и плискам своя дъжд над стръмно и поля.
Не мога ни да шепна, нито да говоря,
и тихо в себе си на резени боля.

Дори не мога пак да си измисля
красива приказка, в която да живея,
но мога тихомълком да се моля
да мога някога отново да копнея.

Онези необяти на душа летяща...
надъхана на цъфнали салкъми.
Във погледа с тинтява синя
да ситня по звънящи калдъръми.

По бързеите на живота да лъкатуша
със звездните сияния в очите,
но мен сърцето не ме слуша...
римува си пороите със дъждовете.

И дъждовея сбърчила челото си.
Объркан, този свят не е за мен.
Ще се намеря ли, изгубила следите си,
и аз във някой топъл, слънчев ден...

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

krchernev (Красимир Чернев)

2013-12-18T10:53:20+02:00

С удоволствие препрочитам твоето завладяващо дъждовеене!
Поздрав!
Довереница (Дочка Василева)

2013-12-17T22:32:11+02:00

След дъжд дъгата цветна е утеха
награда за небето и земята,
че губили са връзка разделени
от хладните ръце на дъждопада...
И всичко преминава... И изсъхват
следите от порои и от бури.
Една дъга,небе и късче слънце,
и влюбен вятър вече идват.Чуй ги!