Dec 17, 2013, 10:16 PM

И дъждовея сбърчила челото си 

  Poetry » Other
493 0 2
Когато пътят на надеждата стесни се
и навалят вихрушки ледени, тогава
в очите най-стаеното се плисне,
във мен изтръпват всички сетива.
И ставам облаче, което по небе се щура
и плискам своя дъжд над стръмно и поля.
Не мога ни да шепна, нито да говоря,
и тихо в себе си на резени боля.
Дори не мога пак да си измисля
красива приказка, в която да живея,
но мога тихомълком да се моля
да мога някога отново да копнея. ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Евгения Тодорова All rights reserved.

Random works
: ??:??