И дъждовея сбърчила челото си
Когато пътят на надеждата стесни се
и навалят вихрушки ледени, тогава
в очите най-стаеното се плисне,
във мен изтръпват всички сетива.
И ставам облаче, което по небе се щура
и плискам своя дъжд над стръмно и поля.
Не мога ни да шепна, нито да говоря,
и тихо в себе си на резени боля.
Дори не мога пак да си измисля
красива приказка, в която да живея,
но мога тихомълком да се моля
да мога някога отново да копнея.
Онези необяти на душа летяща...
надъхана на цъфнали салкъми.
Във погледа с тинтява синя
да ситня по звънящи калдъръми.
По бързеите на живота да лъкатуша
със звездните сияния в очите,
но мен сърцето не ме слуша...
римува си пороите със дъждовете.
И дъждовея сбърчила челото си.
Объркан, този свят не е за мен.
Ще се намеря ли, изгубила следите си,
и аз във някой топъл, слънчев ден...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
