И ето ме, пак размишлявам над вечните въпроси,

и ето ме, братко, пред теб аз говоря и тъжа,

но няма да си найде мира моята душа, със сълзи напоена,

и вечно ще пита, ще моли, ще търси и няма да намери.

Жал ми на душата, братко, жал ми е за тебе,

че ще си заминеш, ей тъй спокоен, безразличен,

но ще дойде време, кога ще кажеш: „Дали пък прав не беше тоя?

Дали оставих нещо аз зад мене? Дали е късно? Дали е време?”

Ще се питаш и ще дърпаш за юздите живота необузданий,

но той не ще се спре заради тебе – какво си ти? Един роб страдалний,

един човек, една душа, една свещица в мрачния олтар,

която бавно и смирено ще угасне, блещукайки във тъмния простор.

Иска ми се, братко, отговор на тез въпроси да намеря,

но нали и аз съм роб, и аз съм таз свещица – светя,

Но не ще огрея светия олтар, нито тебе, а лутайки се в тъмнината, ще угасвам бавно – колко просто… ах, прекрасно!