И НЕКА БЪДЕ, ГОСПОДИ, АПРИЛ!
… понякога се случва и това, особено – когато съм кефлия,
да тръгна бос по меката трева – и светлина от изгрева да пия,
да вдъхна дъх на момина сълза, едно врабче да ми изчурулика,
и сладък сок от бялата бреза да ми смълчи – поне за миг, езика,
да рушна с клечка купчинката пръст, доде мравунячето се събуди,
да знам, че никъде околовръст такива – като мене! – няма луди,
нали до днес живях недраг-немил, додея ми да скитам през бодили,
и нека бъде, Господи, април! – отново да се видя – див и силен,
да пея пак на птичия език! – и нека небесата греят – звездни.
Когато пролетта на хвърлей вик пред нас отваря светлите си бездни.