Звездите вън унесено се вглеждат
на месеца в златистия обков.
Нощта заприда лунната си прежда
и някак си... ухае на любов.
И някак си... ухае ми на пролет,
напук на февруарските мъгли.
На цъфнали поля, ята във полет,
на луднали, разлистени гори.
Дали защото литналият бриз
целуна ме по пламналата кожа?
Или под звездно-лунния ескиз
се сбъдва всеки порив невъзможен? ...