И пак вали... И пак е бяло...
А спеше паркът... И валеше сняг.
Засипваше треви и клони.
Целунах те. И после пак. И пак...
Ти само думичка отрони:
"Пак!" И като във странен ритуал,
навеждах се и те целувах –
без дъх останал, глух и онемял.
Сърцето бурно възликува!...
Валеше и затрупваше следи...
И всичко почваше отново.
И кой бях аз, коя бе ти преди?
Души, за тайнството готови!
Снежинка те целуна и замря,
като звездичка после блесна.
След миг превърна се в една сълза,
в една молитва дълговечна...
Валеше. Все валеше тихо сняг.
Наоколо бе книга – бяла.
Небето сякаш даваше ни знак,
природата мълчеше занемяла.
Подвластни все на оня вечен зов –
естествен, както да се диша,
разбрахме, че се ражда в нас любов...
И трябваше да я напишем.
И стъпките ни леки по снега
написаха това начало.
Със тебе книгата четем сега...
И пак вали... И пак е бяло!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роберт Всички права запазени
