Мечтите ми са толкоз остарели,
далеч във спомена все те остават
и чезнат като ято птици - бели,
на юг поели, с есен - се стопяват!
И нищичко след теб ми не остана,
и снимките, изтрити скоростижно,
след сълзите - роса като в зарана,
след лятото ни - ярко и безгрижно!
В душата си едничка, съм запазил
надеждичката нявга да те видя,
частицата любов от злост - опазил,
да трепне в мен и без да те обидя...
... към теб посегнал в крайна изнемога,
към тялото, с осанката - прекрасна,
да изрека за миг - "без теб не мога"
и тихичко в нощта си.... да угасна!
16 юни 2016 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени