И той...
И той ми каза – Самотата
на облак повече прилича.
Узрява в мислите ти бавно,
вали внезапно и се свлича
като порой, а после в мрака
ти дълго премаляла дишаш…
И той ми каза – Не сънувай,
не ме очаквай да потропам.
Аз нося в шепите си облака,
и те обичам буреносно.
Не е любов, не е омраза,
а само шепот на циклони.
И той ми каза – Онзи прилеп,
който драска по стъклото
нощем с кривия си нокът,
това съм аз, ала не помня
защо пред твоя дом се спирам
и моля се при теб да вляза.
И той ми каза – Като кост съм,
защото съм неверник черен
и полудял от ревност трън.
Но ти вратата не залоствай,
потеглил съм да те намеря
... и остави ме да поплача вън.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
