Това съм аз! Нима си ме забравил?
Във гърлото ми буца се покачва,
че близкото най-тежко се предава
и думата най-лесно се прекрачва...
Така че повече недей ми обещава,
аз втори път не мога да повярвам.
Доверието губиш. И тогава
то вече никога така не ти се дава.
Затуй недей се в нищо ти кълна,
а просто тук, до мен, поспри се тихо
и се загледай в мен -  една развалина,
сломена до безкрай от някой вихър,
с оголени, изстинали ръце,
изгубили онази своя нежност,
и две очи - разплакано небе,
коси, раздърпани до белоснежност,
безжизнен поглед, да те вледени,
душа бетонна, нерви от стомана,
търпение за още два-три дни,
последната, прощалната премяна,
за да те срещна и да те прегърна
с ръцете си, за тебе само нежни,
с коси за сетен път да те обгърна -
за тебе меки, и с очи безбрежни
да се загледам в тебе в тоя миг
и да запомня сетния ти поглед,
когато тръгваш, и с отчаян вик
те пускам. А така боли от сбогом!
Ръцете ми сега са груби пак,
косите побелели с тях разкъсвам,
душата- пълна с лед, тъга и сняг,
а от очите ми сълзи се късат...
И пътят води все напред, далеч
от там, където твоят път те праща,
във мен звучи едничка твоя реч -
"Върви животът. Ти недей да плачеш!"
Забравям, че сърцето го боли,
препускам със живота, не протакам...
ти бе, ти си, и все ще бъдеш ти,
което нямах истински... но ще те чакам!