Слизаше бавно.

Кракът ти стъпваше кротко

и нежно стопяваше всяко стъпало.

                                                                        Говореше тихо.

Гласът ти звучеше дълбоко,

поглъщаше мен и всичко изцяло.

                                                                         Гледаше жадно.

Очите ти - копринен воал, освободил се от плен,

адска душа, отразила моя ден.

                                                                          Отмина.

                                                                          Перфектност.

Това видях и пожелах,

това очаквах, но осъзнах:

                                                                          Не търся теб,

а някой силен 

и безсилен,

огледало,

но не съвсем.

Мнение 

и позиция,

идеал

и светла композиция.

Грешен 

и сломен,

истински,

реален,

но най-вече победен.

                                                                             Тогава вярвам, 

                                                                             тогава давам.

Тогава знам, че аз не съм единствената,

точка,

неизтриваема,

малка,

просто устроена,

човешка,

не - божествена,

в цялото едно

изминало,

неживо,

отдавна било,

време- сегашно.

А ти си с мен.

Илюзията,

която всички виждаме,

и чрез която съществуваме.

Илюзията,

със завишените представи,

само тя- достигаща душевните октави.

Спасява и погубва.

НО ЖИВЕЕМ,

КОВЕМ,

от свои

неистински,

измислени,

очарователно недостижими,

тъжно уникални

подръчни материали.

Което БОЛИ,

"както и РЕАЛНОСТТА"

ми казваш ти.

А аз мълча,

но не приемам.

"Някой друг път ще ти обясня".