Хей, човече, имаш ли си мечта?

Която през житейските друми ,

да ти бъде пътеводна звезда!

Която, да те спаси от безсилност

взрян в притеснения и обиди!

Да се питаш и каеш,

дали достатъчно, си се пробудил!

Чуй, вятърът на промяната ги отвя.

И звездните ни нагласи,

и всяка свидна мечта.

Окърши клоните ни спасителни

на гордост и живителна съпротива.

Натири ни в бездушните урви…

И до днес под луната му вием.

Знаеш ли, знанието никой не пази.

Професори тънат в нечувана бедност

зад боклуджийски кофи с омрази.

Поетите, дребни стотинки събират,

обидата да забравят с кенчето бира.

Школата, вече нищо не чинят.

А над родината бедна трепти

небе сиво, с непрогледни мъгли.

Където истината удавена е в лъжа

и няма отговор на въпроса:

накъде всъщност вървим?

Човече, имаш ли си живот?

Единствения, дарен ти от Бог!

Живееш ли го тъй, както мечта?

Или още повтаряш:

„Какво да се прави! Съдба!“