Инкогнито
Инкогнито умираща душа
се плъзна по ръба на безкрая...
Със скорошен спомен от Ада
и мъртва надежда за Рая...
В безплътни се превръщат нощ и ден.
Нещастен, погледът се крие в лудостта си.
Прегазен, мозъкът отново се е впил
в обречен опит да избяга от съня си.
На прага на нощта - въже от дни.
Руини от плач и умора...
Полуобесен дух на примката виси.
Краката ритат още търсещи опора.
Обезумяла сянка между шест стени
преследва малка, вечно бягаща пролука.
Раздрана, бледа и покрита с синини
се моли някоя от тях да се пропука...
Със ужас съществото слуша глас.
И хлад изпълва силуета му за пръв път.
„Заличени ще са твоите следи.
Светът ще бъде жив, но ти ще си мъртъв...”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Димов Всички права запазени
(примерно)
