Инкогнито
Инкогнито умираща душа
се плъзна по ръба на безкрая...
Със скорошен спомен от Ада
и мъртва надежда за Рая...
В безплътни се превръщат нощ и ден.
Нещастен, погледът се крие в лудостта си.
Прегазен, мозъкът отново се е впил
в обречен опит да избяга от съня си.
На прага на нощта - въже от дни.
Руини от плач и умора...
Полуобесен дух на примката виси.
Краката ритат още търсещи опора.
Обезумяла сянка между шест стени
преследва малка, вечно бягаща пролука.
Раздрана, бледа и покрита с синини
се моли някоя от тях да се пропука...
Със ужас съществото слуша глас.
И хлад изпълва силуета му за пръв път.
„Заличени ще са твоите следи.
Светът ще бъде жив, но ти ще си мъртъв...”
© Георги Димов All rights reserved.
(примерно)
