Как си?- ми шепне мигът.

Изгубена  си  в  самотата?

Отново  прости се с мечта,

а любовта, за пореден път се разплака.

Слънцето още обхожда небето.

Звездите… Боже, те все още са там.

Отправяш  поглед  напосоки  където

времето сложило е  табелата „Сам“.

Не беше готова  пак да обичаш.

Все търсеше нещо, скрито,  желано.

Сееше ветровете си щедри,  сърдита…

и вярваше в чудо, от теб  неживяно.

Сприятели се с мъдростта на  зората...

и с нощта… в клепки  прикрила страха.

Обладана от   пустотата безкрайна

чертаеше знаци в душевни блата.

Тя, любовта… ни  иска  по двама...

И не в думи, а в делата  живее.

Раздава се с малки късчета топлота

и така все расте..., расте и  лудее.