Как си?- ми шепне мигът.
Изгубена си в самотата?
Отново прости се с мечта,
а любовта, за пореден път се разплака.
Слънцето още обхожда небето.
Звездите… Боже, те все още са там.
Отправяш поглед напосоки където
времето сложило е табелата „Сам“.
Не беше готова пак да обичаш.
Все търсеше нещо, скрито, желано.
Сееше ветровете си щедри, сърдита…
и вярваше в чудо, от теб неживяно.
Сприятели се с мъдростта на зората...
и с нощта… в клепки прикрила страха.
Обладана от пустотата безкрайна
чертаеше знаци в душевни блата.
Тя, любовта… ни иска по двама...
И не в думи, а в делата живее.
Раздава се с малки късчета топлота
и така все расте..., расте и лудее.
© Валя Сотирова Все права защищены