Нека устата твоя преповтори историята на целувката.
Ръката ти е хладина на майско утро,
а любовта е топлината на диханието ти.
То спомен от въздишки е,
родени от сърце, събрало в себе си Вселени,
а нежността ти е обятие...
Докато аз бера букет в градината на Красотата,
от вечностите направи лазури.
Със звездно було ме покрий
под многовековното небе
и пей ми песни от лъчи.
Но не заспивай върху канарите на забравата,
търси ме в огъня.
От него слънце ще родя, за да ти свети,
макар на дъното да бъде пепел...
А планината, върху която не ме намериш,
да бъде гробен камък,
изплакан от сълзата ти
и удрящ с грохот
пропастта в сърцето ми.
Гласът ти да е мое ехо.
Посей треви уханни за нозете ми
и съгради от бури храм за двама ни.
Слез, гълъбе, в коронката на цвете
и моя образ потърси в лъча на слънцето.
От тялото ми направи простор
и с най-възвишени напеви
възпей мечтите, които се носят
като аромат на роза.
© Диана Кънева Всички права запазени