Лехите с мамините иялдъзи бяха
проснати пъстри черги на двора,
които изгряваха през юли.
Всеки иялдъз си имаше име.
Мама прегръщаше младите цветове,
галеше ги нежно и вглеждайки се
в кръглите им съцветия, им говореше.
Като че прегръщаше самия живот
и му се обясняваше...
А те ще се пръснат от великолепие...
Наперени като петлета,
искрящи в седмолинието на багрите.
Винаги прекопани и поляти.
Във света съм от доста години,
но не видях по-хубави от мамините иялдъзи!
Толкова я обичаха и я слушаха
тия царици на звездните цветя.
Като алчен скъперник, който
се радва на скъпоценностите си,
така и мама се извисяваше
сред своите лехи,
докато оглеждаше иялдъзите
и пълнеше очите си с радост,
а душата си с богатство...
Тоя спомен така ме натъжава.
Няма ги вече иялдъзите, няма я мама...
© Диана Кънева Всички права запазени