Разхождам се из уморените улици

На един цял град от въздишки...

Проблясват светкавици и тъжни усмивки.

На мен сякаш ми се плаче,

Мислех, че този път ще отмине...

Че тъгата само ще ме погледне и бързо и лесно ще си отиде.

Но, вместо това ме настигна

Свлече ме цял на земята...

И на мен ми стана усилно и тясно...

Заплаках...

Дъждът ме измокри до кости,

Стана ми хладно в душата.

Чувах само отекващ звук в тишината.

За малко да се усмихна,

Напук на моята малка агония.

Изсмукан от добре скроени измислици,

Разни мисли прокрадваха се в ума ми,

Уморено замахнах ръка като че ли да

Прогоня носталгията

Ала тя стоеше до мен...

Не даваше ми мира ни за миг малък дори,

Усмивката бързо задряма.

Затворих очи за света...

Нека ме пръска със кал,

Нека намокри ме цял...

Празни мисли, празните места се множат

Нека е празно... нека вали.

Нека е тихо...

Нека за кратко душата да спи.