Веднъж като
погледнах във очите твои -
и видях там цялата тревога на света ни грешен,
намразих аз в миг реалността,
пренесох се във свят на мисли и на размишления.

И там остана само бледо,
чувство като трънче на върха на пръста.
Мъката която дращи,
и в света на мъка пак ме връща.

Но за миг,
когато бях далеч,
във мислите си потопих се
и там омразата изчезна.
Просто осъзнах тогава,
че мъката ний търсим я сами.
Тя не е по-различна от надежда.

И макар кагато те погледна, да ми става тежко - тъжно.
Не мога аз да се оставя,
на безсмисления вятър от печал и мъка.