Изгубени години
В тихи календарни кръгове
потънаха годините изгубени
и времето, с което се надлъгвахме,
се сгуши като стих за влюбени.
В миг гръм удари, блеснаха светкавици,
в небето капки зажужаха жадно
и вятърът, възседнал стари навици,
спомените брулеше по свойски, ядно.
А те се лутаха във своята носталгия,
уплашени надничаха от скрина,
съдбата ги нахока, жално бе
и вик на тъжна мандолина
сподавено разсече тъмнината.
Морето бълваше истории отминали,
шептяха сенките на дървесата,
ръцете, хладни и изстинали,
се ровеха във образа край огъня,
в къдриците младежки пожълтели
и всеки допир бе рояк от изгреви,
от залезите безвъзвратно отлетели.
Денят ухилен пак събуди се,
търкулна слънцето по небосклона,
в минута спря, зачуди се,
в простора кимна с облачна корона
и хукна да съгражда времето,
годините да връща с задна дата,
нощта по дланите целуна трепетно
и ми заговори с тишината.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Трифонов Всички права запазени
