На Радко Милчев

Прокрадва се необяснима тишина

между съзвучие от светлина-утеха.

И грейва пламъче от топлина,

закътана дълбоко във сърцето.

Неми сенки на опадали листа

чертаят път нетраен и неясен.

Отдавна птичите ята

над мен простора не огласят.

Лековерие не ме теши.

И сила откъде да взема?

Боли ме, много ме боли

за всичките души, които стенат.

Но сред пулс от снежна светлина

проблясва лъч и към небето се извива.

И кипва в мене истинска кръвта!

И Тишината е живот, и Тя е сила!