Изплакани въпроси
Мрак...
...и ужас, и покруса...
но не навън, а вътре в мен.
Защо?
Заради хората... Изпълнен съм с погнуса..
На света затворник, в негов плен.
Веригите да скъсам искам, но не съумявам!
Да литна искам, но не ми е позволено!
Сълзите как потискам? Някак си успявам,
тъй като да плача не е разрешено.
Любов, приятели - нима лъжа са те?
Нима е сам човек сред всички други?
Да, така е. Сам е всеки, още от дете
и всеки страда според своите заслуги.
Доверие ли? Ха!
Любов ли? Ха!
Не вярвам вече, всичко е шега..
Шега жестока в лабиринта на живота,
в който без цел се лутаме и без посока.
Добър ли съм? Категорично не!
А има ли добри? И това съмнява ме...
А в какво живея... илюзия или реалност
и има ли такова нещо като вярност?
Не, няма!
Всичко е добре замислена измама...
Обичам те, обичаш ме, дали?
Е, да... за седмица или за три.
И после? Сълзи, страдание, раздяла
за нежната душа за обич закопняла.
И след като сърцето ми разби...
какво да сторя да не ме боли?
Какво ли? Трябва чувствата си да убия
и да съм към всичко безразличен...
Защо? Животът е помия...
и тъпче всеки, който е различен.
Неосъзнат ли? Бях.
А наивен, весел? Също бях.
Но достатъчно така живях...
Е, да, като че ли истината открих,
но отдавна вече съжалявам,
че незнанието с познанието смених
и че път на чувствата си вече давам...
И въпреки това не мисля, че греша
като обичам и единствено желая
любимите ми хора да теша
и до тях да бъда... от началото до края.
А ако е грешка..?
Ако навсякъде е вече злобата човешка?
Може би... но да го приема аз отказвам:
продължавам да обичам и така да се самонаказвам...
Ами красотата, романтиката, всичко това?
Нима и то с времето умря?
Все още не... но светят с пламък -
блед и гаснещ, ставащ все по-малък..
Затова крещя безгласно и отчаян:
"Спри се ти, човеко, погледни,
че на този свят красив изваян,
все нейде още любовта гори..."
Дали?
...и ужас, и покруса...
но не навън, а вътре в мен.
Защо?
Заради хората... Изпълнен съм с погнуса..
На света затворник, в негов плен.
Веригите да скъсам искам, но не съумявам!
Да литна искам, но не ми е позволено!
Сълзите как потискам? Някак си успявам,
тъй като да плача не е разрешено.
Любов, приятели - нима лъжа са те?
Нима е сам човек сред всички други?
Да, така е. Сам е всеки, още от дете
и всеки страда според своите заслуги.
Доверие ли? Ха!
Любов ли? Ха!
Не вярвам вече, всичко е шега..
Шега жестока в лабиринта на живота,
в който без цел се лутаме и без посока.
Добър ли съм? Категорично не!
А има ли добри? И това съмнява ме...
А в какво живея... илюзия или реалност
и има ли такова нещо като вярност?
Не, няма!
Всичко е добре замислена измама...
Обичам те, обичаш ме, дали?
Е, да... за седмица или за три.
И после? Сълзи, страдание, раздяла
за нежната душа за обич закопняла.
И след като сърцето ми разби...
какво да сторя да не ме боли?
Какво ли? Трябва чувствата си да убия
и да съм към всичко безразличен...
Защо? Животът е помия...
и тъпче всеки, който е различен.
Неосъзнат ли? Бях.
А наивен, весел? Също бях.
Но достатъчно така живях...
Е, да, като че ли истината открих,
но отдавна вече съжалявам,
че незнанието с познанието смених
и че път на чувствата си вече давам...
И въпреки това не мисля, че греша
като обичам и единствено желая
любимите ми хора да теша
и до тях да бъда... от началото до края.
А ако е грешка..?
Ако навсякъде е вече злобата човешка?
Може би... но да го приема аз отказвам:
продължавам да обичам и така да се самонаказвам...
Ами красотата, романтиката, всичко това?
Нима и то с времето умря?
Все още не... но светят с пламък -
блед и гаснещ, ставащ все по-малък..
Затова крещя безгласно и отчаян:
"Спри се ти, човеко, погледни,
че на този свят красив изваян,
все нейде още любовта гори..."
Дали?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Николов Всички права запазени
но свий малко стила 5