Изплакани въпроси
Мрак...
...и ужас, и покруса...
но не навън, а вътре в мен.
Защо?
Заради хората... Изпълнен съм с погнуса..
На света затворник, в негов плен.
Веригите да скъсам искам, но не съумявам!
Да литна искам, но не ми е позволено!
Сълзите как потискам? Някак си успявам,
тъй като да плача не е разрешено.
Любов, приятели - нима лъжа са те?
Нима е сам човек сред всички други?
Да, така е. Сам е всеки, още от дете
и всеки страда според своите заслуги.
Доверие ли? Ха!
Любов ли? Ха!
Не вярвам вече, всичко е шега..
Шега жестока в лабиринта на живота,
в който без цел се лутаме и без посока.
Добър ли съм? Категорично не!
А има ли добри? И това съмнява ме...
А в какво живея... илюзия или реалност
и има ли такова нещо като вярност?
Не, няма!
Всичко е добре замислена измама...
Обичам те, обичаш ме, дали?
Е, да... за седмица или за три.
И после? Сълзи, страдание, раздяла
за нежната душа за обич закопняла.
И след като сърцето ми разби...
какво да сторя да не ме боли?
Какво ли? Трябва чувствата си да убия
и да съм към всичко безразличен...
Защо? Животът е помия...
и тъпче всеки, който е различен.
Неосъзнат ли? Бях.
А наивен, весел? Също бях.
Но достатъчно така живях...
Е, да, като че ли истината открих,
но отдавна вече съжалявам,
че незнанието с познанието смених
и че път на чувствата си вече давам...
И въпреки това не мисля, че греша
като обичам и единствено желая
любимите ми хора да теша
и до тях да бъда... от началото до края.
А ако е грешка..?
Ако навсякъде е вече злобата човешка?
Може би... но да го приема аз отказвам:
продължавам да обичам и така да се самонаказвам...
Ами красотата, романтиката, всичко това?
Нима и то с времето умря?
Все още не... но светят с пламък -
блед и гаснещ, ставащ все по-малък..
Затова крещя безгласно и отчаян:
"Спри се ти, човеко, погледни,
че на този свят красив изваян,
все нейде още любовта гори..."
Дали?
...и ужас, и покруса...
но не навън, а вътре в мен.
Защо?
Заради хората... Изпълнен съм с погнуса..
На света затворник, в негов плен.
Веригите да скъсам искам, но не съумявам!
Да литна искам, но не ми е позволено!
Сълзите как потискам? Някак си успявам,
тъй като да плача не е разрешено.
Любов, приятели - нима лъжа са те?
Нима е сам човек сред всички други?
Да, така е. Сам е всеки, още от дете
и всеки страда според своите заслуги.
Доверие ли? Ха!
Любов ли? Ха!
Не вярвам вече, всичко е шега..
Шега жестока в лабиринта на живота,
в който без цел се лутаме и без посока.
Добър ли съм? Категорично не!
А има ли добри? И това съмнява ме...
А в какво живея... илюзия или реалност
и има ли такова нещо като вярност?
Не, няма!
Всичко е добре замислена измама...
Обичам те, обичаш ме, дали?
Е, да... за седмица или за три.
И после? Сълзи, страдание, раздяла
за нежната душа за обич закопняла.
И след като сърцето ми разби...
какво да сторя да не ме боли?
Какво ли? Трябва чувствата си да убия
и да съм към всичко безразличен...
Защо? Животът е помия...
и тъпче всеки, който е различен.
Неосъзнат ли? Бях.
А наивен, весел? Също бях.
Но достатъчно така живях...
Е, да, като че ли истината открих,
но отдавна вече съжалявам,
че незнанието с познанието смених
и че път на чувствата си вече давам...
И въпреки това не мисля, че греша
като обичам и единствено желая
любимите ми хора да теша
и до тях да бъда... от началото до края.
А ако е грешка..?
Ако навсякъде е вече злобата човешка?
Може би... но да го приема аз отказвам:
продължавам да обичам и така да се самонаказвам...
Ами красотата, романтиката, всичко това?
Нима и то с времето умря?
Все още не... но светят с пламък -
блед и гаснещ, ставащ все по-малък..
Затова крещя безгласно и отчаян:
"Спри се ти, човеко, погледни,
че на този свят красив изваян,
все нейде още любовта гори..."
Дали?
© Николай Николов All rights reserved.
но свий малко стила 5