Изповед
И днес съм тук, стоя във тази стая,
мисля за отминалите дни,
дори сълзи не капят от очите,
а само тежко е и силно ме боли.
Дали и ти във мрака мойто тяло търсиш?
И за времето дали скърбиш?
Дали изплъзват се мечтите,
сякаш пясък в дланите си ти държиш?
Поглеждал ли си вечер към звездите
и виждал ли си мен сред тях?
А чувал ли си стонът на вълните,
достигал ли е твоята душа?
Мечтал ли си в очите ми да се огледаш,
и да видиш отражението си във тях,
в мечти минават ли ти дните,
помниш ли къде за пръв път те видях?
Спомняш ли си мястото на първата ни среща,
щастието в нашите очи,
онази нощ така гореща,
флирт по детски имахме със теб, нали?
Уви, сега забравено е всичко,
забравени са тръпнещите дни,
нима във тебе се е заличило всичко,
не са останали дори следи?
Да, знам, във времето останали са дните -
като счупена икона са за нас,
не мога вече аз да вярвам,
че някога ще пламне огън между нас!
Казват, че надеждата последна си отива
и чак тогава умира любовта,
заричах се, сълзи проливах,
копнеех силно да я върна аз сега.
Но няма я, не ще успея да я върна -
напусне ли те, няма връщане назад,
едва когато нещо си отиде,
осъзнаваш, че си бил богат!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катерина Всички права запазени
