Изповедта на един антихрист

В очите му чете се скрита, но изящна злоба,

изплетена от мрежите на хорските сърца.

И, впила се в душата му студена като отрова,

кротко се е притаила завистта.

И гневът с коварното си яркочерно наметало,

обгръща го във дим и пепепелявоморава мъгла.

И сякаш кристалносивото, живачно огледало,

отразява болка студ и самота.

И ето, от нищото се появява чист и искрен образ

на наивното и мъничко дете със светлите коси.

А зелените очи със тъмен ирис като отрез,

събират от щастието лъчи.

Но щастието не може вечно да живее у детето

и бързо пораствайки във мъж едва разбра,

че спасението се крие единствено в небето!

Безцветна е житейската дъга.

Разбра, че наивността и добротата днеска са пороци,

че честността и любовта са малодушни врагове,

че, правейки добро другиму, се давиш в от сълзи потоци,

че вечно си снижен на колене.

Затуй младежът избра да бъде днес с онези,

които биха дали му световна, непоклатима власт.

И хората, онези жалки, покъртителни човеци,

изядени са от машината с гигантска паст.

И врече се във Библията, както някога и кръстоносец,

че ще убива в името на своят добронамерен Бог.

И че ще изкорени във всяко мъничко отроче -

малодушния, добър порок.

И закле се, без да е скръстил пръсти зад гърба си,

да поведе коварния си, но пречистващ нам джихат

и да набоде на копие от титан сърцето на врага си.

Нали така, „човеко-брат”?!

Врагът, заради който детството е осквернено,

онзи, заради който животът му е пропилян

и тези, които са ги следвали – несъмнено

ще вкусят кървавия ятаган.

И той ще създаде новата човешка арийска каста,

прекланяща се единствено пред мисълта,

пречистена от малодушната, наивна краста

на онези, които си играеха с властта.

И тогава той ще изрече на глас – Господи прости ми!

... за ужасните ми и греховни отмъстителни дела.

И кажи ми, Господи, Боже мой, единствено кажи ми -

защо отне ми съвестта?

И отново в очите му чете се скрита, но изящна злоба,

но сега изплетена от величието на мисълта.

И впило се е в душата му, студена като отрова,

мястото, където беше съвестта.

Прекланянето пред мисълта и разума означава да загърбим чувствата.

Прекланянето пред Бог и разума означава да загърбим същността си.

Когато се научим, че мисълта и Бог са едно, ще прозрем същността на нашите чувства.

Мисля, следователно съществувам! – Без значение са чувствата!

Бог създаде човека...! – Без значение е мисълта!

Мисля, следователно създавам човек! – Това трябва да бъдем!