Изпращане
В ръката си държах аз твоята мъничка,
в очите ми потече твоята сълзичка.
Обърна се, погледна ме и с хората потъна.
Останах сам и болката в сърцето ме огъна:
ни звук, ни вопъл...
Замина с теб - тъй както и дойде - ветрецът топъл.
Глава наведох крачка да направя,
с очи потърсих, теб да не оставя.
Не виждах нищо, нищо и не чувах.
Знам, знам, знам, че с теб не се сбогувах,
но с теб от мене нещо си замина,
без теб в сърцето ми е зима.
Преглътнах трудно, накъде да ходя?
Сред хората безлични пак да бродя.
От унеса ме клаксон на кола измъкна
пресякох улицата...
Видът на двойка влюбена ме пак във него смъкна.
Градът краисв и весел с твойте стъпки беше.
Защо сега на чайката гласа тъй сиво ми звучеше?
Защо небето толкова е мрачно;
платното улично - мъгливо, прашно
Къде ме водеха краката;
къде ти е, бе миличко, ръката?
Къде си ти, къде ти е гласчето,
очите ти и на усмивката цветчето?
Картини мрачни във прозореца на автобуса,
от улицата дупка някаква раздруса.
Да друса... ти с мене си, в ума ми;
да друса, аз зная - пак ще си в съня ми;
да друса, аз ще се събудя,
лицето ти ще видя, няма да се чудя,
че щастието е със мен и няма да си тръгне вече,
че радостно ще бъде моето човече!
И сивото в усмивка се превръща;
на слънцето цветът в сърцето ми се връща.
Ще пеят птичките завинаги красиво,
звездичките, звездичките, ли? Те ще светят живо...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Иванов Всички права запазени
