Ще дам на вятъра своето лице,

а очите си на небето синьо.

Ръцете ми ще станат на криле.

Краката ми опашка на хвърчило.

Думите ми ще се разхвърчат

и всяка буква пътя си ще поеме,

ще оставя само няколко,

свързани... от любовта сътворени.

Сърцето си ще превърна в бездна.

Тъмна, грозна и студена...

Ураган  от чувства там бушуват.

Остарели, изморени, изхабени...

И ще се спусна. До дъно ще ги изгреба,

във танц-вихрушка ще ги завъртя

и ще взема всички, от които нямам нужда.

И ще ги яхна, нагоре ще ги понеса...

Облаците дъждовни ще събера.

Светкавици, гръм, дъжд, градушка,

порой, стихия, тиня, кал,

повлекли след себе си

сълзи и болка, и печал

омраза, страх, тъга и похот...

Заформи се торнадо... Грохот!

Настана ден! След туй дъга

изви снага над руините...

От калта поникна трева,

със слънчева роса посипана.

Лицето ми е вятър. Очите ми небе.

Ръцете ми криле. Краката ми хвърчило.

Сърцето ми е полет. Думите - дете,

от тишина във тишината се родило.

Ще се спусна тихо, като нежен бриз

във клоните на дъб вековен.

Без очи... в няма глухота...

Изпълнена... със празнота.