И пристана време мрачно, безверно,

у душата скот бе, у сърцето – заек

и остана да дреме безглавно, удачно,

у сенката идиотска на човека сал скелет.

Душа у него нема, щом мъка го не жегва,

да слуша не може – плачът, на майка човешка,

шамарът – битие, дори го и не трепва,

аршин желан е скътал – безличен като червяк.

Не чува за позор, какъвто чини днеска,

не мисли за обзор в брътвежа си махленски.

И пристана време мрачно, безверно,

у душата скот бе, у сърцето – заек.

А земята, майка, за чедата си стене

и воплите нейни са с вятър - бучене,

на съдбата жалейка, на правдата - немощ

и сълзите нейни за чест пропилени.

26.10.2018

Ивелина Дамянова