Жена номад
Жена номад
Аз съм това, което съм.
Жена номад.
Тръгвам отново.
Непозната.
По неотъпкани пътеки.
Скали, познали бурите на времето.
Вървя.
Посестрима.
На незапалени все още огньове.
Пещери с някакви съкровища.
Притихвам.
В бедуински шатри сгушени.
Играчки детски в пясъка забравени.
Любовница съм.
На разбеснелия се вятър.
Свободна от всякакво обвързване.
Легло в тревата. Гледат ме звездите.
Сбогувах се.
Със собственото си величие.
С измислени величия.
Адреси сменяни периодично.
Освободих се.
От идентичност дадена ми някога.
От личността ми. Маска непотребна.
От ролите омръзнали до болка.
От крясъка на егото ми за внимание.
Свободна съм.
Да бъда себе си.
Жена номад.
Чакана съм.
Единствено от времето.
От Бога всеки ден.
От връхлитащото ме въображение.
От непознати хора.
Номади като мен.
Обичана съм.
От родената от мен.
От родените от нея.
От изгубени във времето и себе си.
Нужна съм.
На уморен пътник без вода в пустинята.
На цветя посърнали от жегата.
На птици изгубили посоката.
На себе си.
За да тръгна отново.
Нанякъде.
Към недокоснати все още
от човека светове.
Радостина Ангелова-Дианжело
20/09/2014
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радостина Дианжело Всички права запазени
