Жената, която срещна смъртта
Веднъж в малък град, на брега на морето,
под бухнали клони на стара липа,
на мръкване седнах на пейка, където,
се случи да срещна смъртта.
Разбира се, беше с коса! - много дълга,
огромна и гъста, на меки вълни,
с китара на гръб, с опърпани дънки
и черни, но благи очи.
Разказа, че скита, обича за малко,
но себе си вижда като куриер.
Цигара предложи ми, после запалка -
тя беше добър кавалер.
Говорихме дълго, а долу морето
въздишаше меко, подобно дете.
Поредният залез, сред медна пътека,
умираше сам, без лице.
Смъртта ми редеше красиви сонети
и песни ми пя под китарния глас,
и слушаше, виснало ниско, небето,
тъй както я слушах и аз.
Бе млада нощта, и гореща, и звездна.
Светулка бях в чифт кадифени гледци.
Умирах и раждах се в тяхната бездна -
без праг за "сега" и "преди".
Щом тръгна си, сетих се - имам въпроси!
Аз имам да питам за важни неща:
Животът какво е? Аз за какво съм?
Какво е живот след смъртта?...
Смъртта си отиде и бях безутешна.
Смъртта си отиде с китара на гръб,
а млада нощта ми отдавна не беше,
прекрачила лунния ръб.
До изгрев на пейката - там, под липата,
жената, която срещна смъртта,
остана да слуша съня на Земята.
Сама. С побеляла коса.
Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
