jollyroger (Коста Качев)
1543 16
11.09.2020 г., 13:30 ч.

Жената с червената рокля... 

  Поезия » Друга
623 4 6

 

 Жената с червената рокля...

(Вечер в Страната на спомените)

 

Съдбата често се шегува

(дори и грубичко със нас!) –

погали ни, а отпътува

съвсем внезапно с „мръсна газ“!...

 

... Замита Времето предишни

следи от по-щастлив Живот,

а опитите са излишни –

да върнем неговия ход...

 

... На Миналото във мъглата

спасителен просветна фар:

– с червена рокля бе Жената

пробляснала за миг мака́р...

 

Необяснимо в паметта ми

далечен спомен възкреси́ –

как с мощна сила ме подмами

дъхът от нейните коси́.

 

... В една чаровна лятна вечер,

в която падаха звезди –

вървях в мечтите си увлечен

и в у́нес, тъжен може би...

 

Отдавна знаех, че безкрайна

не е дори и Вечността,

а във космичната ѝ тайна

сме вплетени със любовта...

 

Тя бе като внезапен вятър –

аз бях блуждаещ в здрача лист

и завъртя ме в необята

в миг полъхът ѝ поривист.

 

Красива бе... Невероятно!...

А думи за това не знам

и даже днес съм в стрес, когато

опитвам да я пресъздам...

 

Като видение изящно

усмихната се спря до мен –

и бях в „безкрайността“ ѝ властно

от гравитация пленен...

 

Червена разкроена рокля,

обвита със венец коса́ –

чаровна, звездоока, топла

и свежа бе като роса́...

 

За миг – оптическа измама

допуснах, че е може би́,

но с най-вълшебната покана

зовяха нейните гърди...

 

А бях се озовал във притча

и бе поуката с вестта,

че носеше тя непривична

покана и към Вечността!...

 

... И тръгнахме тогава двама

под дъжд от падащи звезди –

в Безкрайността да търсим храма,

във който да се потвърди,

в обърканите ни представи

за чувствата и любовта,

че всичко случва се наяве

и във абсурда на нощта!...

 

... А знам, че нямаше тогава

там  по-абсурдно от това́,

че любовта ще продължава –

взривила всички сетива́!...

 

... И на разсъмване, когато

със утринната му мъгла́,

просветна хоризонта в лятото –

тя вече бе си отишла...

 

*    *    *    *    *    *    *    *    *

 

... Приех, че е шега Съдбата

направила в нощта със мен,

но тъй красива бе Жената

във роклята със цвят червен,

че явно „дремещи“ неврони

възбуждат се във паметта,

когато Споменът ме гони

в аналите на Вечността...

 

11.09.2020.

© Коста Качев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??