Жестоко време
Какво ли ни остава!? Зло столетие,
в което, като в рана, издълбаваме
безсмъртните завети на поетите
на камък бял. И хрупаме си плявата.
Че зърно не остана и за птиците.
Макар да леят светло чуруликане,
ограбва ги светът. Пълзи по жиците
бездушна смърт, наречена "привикване".
И водени от силата на дребните,
издаващи присъда, строги навици,
душите си лишихме от потребните
като вода и хляб, небесни замъци,
в които пазим вярата на детството,
магията на слънчевите зайчета,
наивната представа за вълшебствата,
с които месят бабите кравайчета.
Сега са в кома мислите ни. Клетите!
Разчитат на едно командно дишане
и мъртви са перата на поетите,
но всеки сам историята пише си.
В поклон неискрен ниско се привеждаме
(че пред какво ли днес не се превиваме)
пред словото. Творците на надеждите
почитаме. И после пак заспиваме,
треперещи от страх, че ако будни сме,
ще се лишим, навярно, от упойката,
а срещнем ли, дори за малко, чудото,
ще трябва да живеем дълго с болката.
Почитаме предците си, поетите,
оставили в света ни озарение,
усещайки, в недрата на сърцето си,
за себе си че правим поклонение.
Защото всеки изгрев над върхарите
зове за светлина, но само живите
и всяка твар - от слона до комарите,
е част от този свят. И е красива.
И има време (стига да се вслушаме
в звънчето на тревите и щурчетата)
за миг да спрем под сянката на крушата
и да изпратим песен към небето.
Жестоко време! Битки и събития
завличат ни и давят ни в пороите,
но шепнат дълбините на душите ни:
"Дошло е, да събуди в нас героите".
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
