Натисна някой копчето

и спря "на пауза” живота;

минават часове, а после дни,

поглеждаме навън с надежда за промяна,

но упоено сякаш всичко е край нас.

Засипват ни със статистики лъжовни,

заливат ни с реклами за, уж, прекрасния живот,

залъгват ни и пълнят сетивата

с фалшиви, бляскави, безсмислени неща.

Защо ли копче нямаме, с което

да можем да изключим мисълта,

а чувството тревожно да забравим

и като сън да мине горестта.

Да можехме от всичко да изключим

и да затворим нашите души,

за да не пускаме тъгата

и всичката воняща тиня в този свят.

И маската на страх и ужас

застинала е по лицата ни в този миг,

къде ли отлетяха тъй мечтите,

защо на пауза са в този час?

Опитваме се да вървим напред,

но „паузата” дърпа ни назад,

застинал е в миг ужасен

животът, в плен "на пауза” сега.

Като на стара избеляла снимка

е черно-бяло всичко покрай нас,

изчезна цялата палитра цветна,

закрита е от страшна сивота.

И сякаш сливаме се със сивотата,

превземат бурените нашите тела,

прокарват път чак до душите наши,

оставят тръните им кървави следи.

А въпросителните знаци трупат се в редица,

безброй въпроси чакат отговорите сега,

разплула се е всяка мисъл в главата,

без изход блъска се в тъмнина.

И сякаш някой пуснал е завеса,

застинал е "на пауза” животът наш,

и лепне като мъглата гъста сивотата,

не пуска слънчевия лъч до нас.

И гърчи се светът, изнемогващ от човешка глупост,

задъхва се и търси начин да се спаси

от безотговорността и наглостта човешка

и съществуването си да продължи.

Не зная колко време ще сме в „пауза”

и колко могат да издържат нашите сърца

безвластие, безвремие и безразличие

да срещат само по света.

Дано по скоро „паузата” да изключим,

и да се върне пак животът в нашите тела,

със светлина душите да изпълним

и пак напред да бъде пътят наш…