Живях...

Живях. Умрях. Отидох в Ада.
И ме посрещна Дяволът на прага.
- Ти не си за тука бре, човече!
Сгрешил си! - троснато ми рече.
Да не би изведнъж да си забравил,
че нищо лошо ти не си направил?
- Зная, Дяволе - казах му накрая -
че трябваше да се запътя аз към Рая.
Но там е моята любов несподелена.
И за съжаление - все тъй отдалечена.
Бе щастлива на Земята тя.
Създаде дом, семейство и деца.
Щастлива е и там сега, аз зная,
понеже нейният любим е също в Рая.
Как искаш ти при тях да заживея?
Не мога аз да спра за нея да копнея!
Душата ми ще бъде жива рана.
Такова наказание и в Ада няма...
Не каза нищо Дяволът, а с пръсти щракна.
Всичко почерня. Светкавица проблясна.
Не се оказах аз във Ада,
а за най-голяма моя изненада
в Райската градина бяхме вече.
Пред самия Господ, който рече:
- Защо го връщаш, Дяволе, кажи?
Той сам избра във огън да гори.
А Дяволът спокойно отговори:
-Може, Господи, тук друго да се стори!
Не виждам как ще го измъчваме във Ада.
Приживе той научил се е как да страда.
И Господ се замисли. Плясна със ръце.
И всичко побела... Роди се мъничко дете.
.......................................
Живях. Умрях. Отидох в Рая.
И Господ рече ми: Хей, аз те зная!
Разкажи ми за живота нов.
Най-накрая усети ли любов?
- Усетих, Боже, най-накрая,
че любовта - това е Рая.
Не е място само на небето,
а е и кътче малко във сърцето!
Господ се усмихна и ми каза:
- Не стой на прага! Влизай в Рая!