Всичко е сиво, задимено
Цветове, наситени с проблеми
Взирам се в очакване, чакането свърши
Как ли допуснах това да се случи?
Нюанси започват да се сливат
Спазми ме свиват, адреналин
многобройните вени залива
Тя няма да дойде, това го усещам
Историята често за това ни подсеща
И това е резонно, дори обективно
Не е нужно да го усещам тактилно
В непостоянството й има стабилност
Резонен признак на силна лабилност
Все пак й пиша, подкана към нежност
В обвивка от измамно чувства за принадлежност
Засилва се усещането за неизбежност
Леко маскирано като небрежност.
Въглени тръсвам, отпивам от кафето
Бавно до мен тлее наргилето
Нотка циничност, питам се пак
Но този път не за причини, а как?
Как отново, как подобно?
Не звучи дори правдоподобно.
Ето я, идва, но няма я тук.
Подобно на ехо от разтърсващ ме звук.
© Kiril Stoyanov Всички права запазени