Как се раждат песните (Поема на Разпада)
Аз сама избрах
родителите си,
които да ме комплексират.
Но да не е прекалено,
а дозирано.
Аз сама направих избора си
най-прецизно,
вечности преди да се родя
за него -
се предвидих.
Аз сама избрах да се дрогирам
с болката
и да абстинирам
от бодлите ù.
Исках да почувствам розата
до толкова,
че да успея да я помириша.
Виждаш ли,
аз сама реших да се удавя
в черното море
и да боядисам в черно
моето небе - до нощ.
И да се отдам на въздържание
принудено от бедност.
Аз не съм будист,
но пътят ми към знание,
но пътят ми към съдържание,
но пътят ми към вечност -
с мощ от крехкото -
е извървян неистово
по същата пътека
от мазохистичност.
И през сълзите си
аз си казвах винаги
изрично: „Нека!
Нека със стъклата си,
с тъгите си -
се впива пътят
в босите ми сводове,
в петите ми,
а ако е достижимо -
и в очите ми.“
И те сълзяха
докато не се прочисти
взорът ми.
Докàто истинската истина
не стана видима.
Докато не достигнах Мека.
Докато не достигнах до небето.
Как съм се подпалвала тогава!
Как съм догорявала
на жертвената клада на душата си.
Душата ми е феникс,
който в пепелта се радва.
Въглени са неговите радости
и страсти,
които ще го възродят
отново.
Въглените са рисували
насечено - но нежност.
Милването тук е грешка,
щом си тръгнал гол
към свръхчовека -
нужна ти е само сол
и нищо меко.
С въглена съм се римувала
до праведност -
през грешност.
Как съм се отравяла!
Тогава съм живяла в капката дъждовна.
И във себе си съм я поставяла,
за да покълне в мен
борбата за спасение.
Бях се разпнала върху триножника.
Във борбата за спасение.
Което след тъгата -
разцъфтява цялата -
дъгата,
с всичките си -
истинските -
нежностни селения.
Аз сама за личността си съм виновна.
Моя е вината за Вселената!
Аз създадох всичките значения.
И дъждът бе мойта личност.
Слънцето бе Свишето.
И всеки - своето предназначение
напълно - крайно изпълняваше.
И изживяваше лицето си
до извисяване,
чрез нужното лечение.
Сама със всичко съм се справила
и ненавиждах нуждата от помощ.
Не съм неблагодарна,
не, не беше гордост.
Бяха лични изпитания.
Там липсва нуждата от извинение.
Че знанията се достигат с много,
много преживяване -
с разпади главоломни -
докатò не се разпаднеш
на прашинки дребни.
До дъно трябва да пропаднеш.
Да се мразиш безпределно -
за да се обикнеш
пълноценно.
Но преди това са нужни сенки.
Нужно е да вникнеш в тъмнината,
за да си поискаш правото
над светлината.
И така пропуших.
Май това бе главното.
Дим ми трябваше - да ме обвие.
Трябваше ми Смърт,
тъга, Луна,
мъгли и черно.
Трябваше ми да се самоубия -
да изчезна.
Имах нужда от безплътие -
нетленно,
от безсъние зловредно.
И така научих
как се стига новото начало -
истински - отвътре.
А Луната ме закриляше
и ме научи с фазите си
как на себе си да кажеш „Чао...“,
за да се завърнеш
прероден.
Ти трябва да оставиш
да те храносмелят метастазите -
да ги прибереш във себе си,
макар сломен.
Да ги скъташ като диамантени.
Това са нишките от лен
под бялата основа на платното.
Ако частиците са две -
то черно е едното.
И после идва изгрев.
После идва времето „Да бъде ден!“
После идва времето на „Стига!“
И настигаш свойта мисия,
приемаш свойта цел.
Безцелен трябва да се луташ в мрака,
за да си поискаш цел.
За да я вдишаш -
трябва да я искаш.
За да поискаш да си цял -
ти трябва сам самичък да се счупиш.
И в това изкуство
много да се трудиш.
Да почувстваш чувство,
за да се събудиш.
Да се срутиш със Разпада
и да изживееш Ада -
за да поискаш Рая искрено.
Да го изискваш.
Трябва да е искано!
Ти мрачен трябва да се луташ,
за да поискаш светлината.
Твоето желание е нещото,
което Истината чака.
И настигаш мисията си,
не си на колене - да ù се молиш -
тя е твоя.
Ти си прав до нея
и държиш ръката ù -
за същността си си успял да се пребориш,
за правдивост във словата си.
Обичаш себе си,
обичаш собствената си съдба
и пееш.
Господи, как пееш!
Обичаш всички -
в свободата си на птица
и гласът ти с вятъра се рее.
Ах, какво тогава
представлява,
означава - синева!
И ти си прав до нея
и се смееш,
и държиш ръката ù,
и пеете.
И двамата сте слети във едно,
постигнал Цялото -
достигнал си Любов!
Узнал си волята в душата си -
разбрал си всичко в собствения си живот.
Тогава сам си даваш благослов.
Защото ти си Господ!
Ти си зов
и ти си отговор на всеки смисъл.
О, ти - единственият смисъл!
О, ти,
ти дето всичко си измислил.
Толкова е просто.
Но всичко е въпрос на мисъл.
И всеки своя път сади.
И в него своите сезони,
и в него своите бразди.
И всичко сам самичък там ще гони,
докато всичко в собственият си живот
не съумее да направи свое.
По своя воля!
И по своето подобие.
Тогава в новата зора:
„И нека бъде светлина!“
огрява нощната гора,
и тъмното си тръгва -
минало - ужасно дълго.
Изпълнило е своят дълг,
изпълнило е свойта роля.
Нощта - във спомените
лунно-кръгла
със звездите си изронени -
си тръгва.
О, „Нека бъде светлина!“
е заповед, но без вина.
Да, аз създадох всички свои
болки и комплекси,
и порои.
И тогава казах: „Нека!“
Сянката на тялото е нужна,
за да се освободи чрез нея,
не - от нея.
Сянката - на тялото ти не е чужда,
приеми я с обич -
смисълът не е да я заровиш.
Сянката е семето,
човекът е зародиш.
И за теб ще дойде времето,
в което
сам - очите свои ще отвориш.
Отправям взорът си в небето
и хванала ръката на душата си -
аз пея, пея, пея.
Сърцето ми тупти
във свободата си -
до безтегловност - леко.
Аз трябваше да се разкъсам,
за да мога да се слея.
Обичам всяка част от себе си -
ах, колко хубаво се смея!
И как смехът се извисява и цъфти!
Повярвай! Следващият ще си ти.
Ти само осъзнай човешкото.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Северина Даниелова Всички права запазени
