Как се раждат песните (Поема на Разпада)
Аз сама избрах
родителите си,
които да ме комплексират.
Но да не е прекалено,
а дозирано.
Аз сама направих избора си
най-прецизно,
вечности преди да се родя
за него -
се предвидих.
Аз сама избрах да се дрогирам
с болката
и да абстинирам
от бодлите ù.
Исках да почувствам розата
до толкова,
че да успея да я помириша.
Виждаш ли,
аз сама реших да се удавя
в черното море
и да боядисам в черно
моето небе - до нощ.
И да се отдам на въздържание
принудено от бедност.
Аз не съм будист,
но пътят ми към знание,
но пътят ми към съдържание,
но пътят ми към вечност -
с мощ от крехкото -
е извървян неистово
по същата пътека
от мазохистичност.
И през сълзите си
аз си казвах винаги
изрично: „Нека!
Нека със стъклата си,
с тъгите си -
се впива пътят
в босите ми сводове,
в петите ми,
а ако е достижимо -
и в очите ми.“
И те сълзяха
докато не се прочисти
взорът ми.
Докàто истинската истина
не стана видима.
Докато не достигнах Мека.
Докато не достигнах до небето.
Как съм се подпалвала тогава!
Как съм догорявала
на жертвената клада на душата си.
Душата ми е феникс,
който в пепелта се радва.
Въглени са неговите радости
и страсти,
които ще го възродят
отново.
Въглените са рисували
насечено - но нежност.
Милването тук е грешка,
щом си тръгнал гол
към свръхчовека -
нужна ти е само сол
и нищо меко.
С въглена съм се римувала
до праведност -
през грешност.
Как съм се отравяла!
Тогава съм живяла в капката дъждовна.
И във себе си съм я поставяла,
за да покълне в мен
борбата за спасение.
Бях се разпнала върху триножника.
Във борбата за спасение.
Което след тъгата -
разцъфтява цялата -
дъгата,
с всичките си -
истинските -
нежностни селения.
Аз сама за личността си съм виновна.
Моя е вината за Вселената!
Аз създадох всичките значения.
И дъждът бе мойта личност.
Слънцето бе Свишето.
И всеки - своето предназначение
напълно - крайно изпълняваше.
И изживяваше лицето си
до извисяване,
чрез нужното лечение.
Сама със всичко съм се справила
и ненавиждах нуждата от помощ.
Не съм неблагодарна,
не, не беше гордост.
Бяха лични изпитания.
Там липсва нуждата от извинение.
Че знанията се достигат с много,
много преживяване -
с разпади главоломни -
докатò не се разпаднеш
на прашинки дребни.
До дъно трябва да пропаднеш.
Да се мразиш безпределно -
за да се обикнеш
пълноценно.
Но преди това са нужни сенки.
Нужно е да вникнеш в тъмнината,
за да си поискаш правото
над светлината.
И така пропуших.
Май това бе главното.
Дим ми трябваше - да ме обвие.
Трябваше ми Смърт,
тъга, Луна,
мъгли и черно.
Трябваше ми да се самоубия -
да изчезна.
Имах нужда от безплътие -
нетленно,
от безсъние зловредно.
И така научих
как се стига новото начало -
истински - отвътре.
А Луната ме закриляше
и ме научи с фазите си
как на себе си да кажеш „Чао...“,
за да се завърнеш
прероден.
Ти трябва да оставиш
да те храносмелят метастазите -
да ги прибереш във себе си,
макар сломен.
Да ги скъташ като диамантени.
Това са нишките от лен
под бялата основа на платното.
Ако частиците са две -
то черно е едното.
И после идва изгрев.
После идва времето „Да бъде ден!“
После идва времето на „Стига!“
И настигаш свойта мисия,
приемаш свойта цел.
Безцелен трябва да се луташ в мрака,
за да си поискаш цел.
За да я вдишаш -
трябва да я искаш.
За да поискаш да си цял -
ти трябва сам самичък да се счупиш.
И в това изкуство
много да се трудиш.
Да почувстваш чувство,
за да се събудиш.
Да се срутиш със Разпада
и да изживееш Ада -
за да поискаш Рая искрено.
Да го изискваш.
Трябва да е искано!
Ти мрачен трябва да се луташ,
за да поискаш светлината.
Твоето желание е нещото,
което Истината чака.
И настигаш мисията си,
не си на колене - да ù се молиш -
тя е твоя.
Ти си прав до нея
и държиш ръката ù -
за същността си си успял да се пребориш,
за правдивост във словата си.
Обичаш себе си,
обичаш собствената си съдба
и пееш.
Господи, как пееш!
Обичаш всички -
в свободата си на птица
и гласът ти с вятъра се рее.
Ах, какво тогава
представлява,
означава - синева!
И ти си прав до нея
и се смееш,
и държиш ръката ù,
и пеете.
И двамата сте слети във едно,
постигнал Цялото -
достигнал си Любов!
Узнал си волята в душата си -
разбрал си всичко в собствения си живот.
Тогава сам си даваш благослов.
Защото ти си Господ!
Ти си зов
и ти си отговор на всеки смисъл.
О, ти - единственият смисъл!
О, ти,
ти дето всичко си измислил.
Толкова е просто.
Но всичко е въпрос на мисъл.
И всеки своя път сади.
И в него своите сезони,
и в него своите бразди.
И всичко сам самичък там ще гони,
докато всичко в собственият си живот
не съумее да направи свое.
По своя воля!
И по своето подобие.
Тогава в новата зора:
„И нека бъде светлина!“
огрява нощната гора,
и тъмното си тръгва -
минало - ужасно дълго.
Изпълнило е своят дълг,
изпълнило е свойта роля.
Нощта - във спомените
лунно-кръгла
със звездите си изронени -
си тръгва.
О, „Нека бъде светлина!“
е заповед, но без вина.
Да, аз създадох всички свои
болки и комплекси,
и порои.
И тогава казах: „Нека!“
Сянката на тялото е нужна,
за да се освободи чрез нея,
не - от нея.
Сянката - на тялото ти не е чужда,
приеми я с обич -
смисълът не е да я заровиш.
Сянката е семето,
човекът е зародиш.
И за теб ще дойде времето,
в което
сам - очите свои ще отвориш.
Отправям взорът си в небето
и хванала ръката на душата си -
аз пея, пея, пея.
Сърцето ми тупти
във свободата си -
до безтегловност - леко.
Аз трябваше да се разкъсам,
за да мога да се слея.
Обичам всяка част от себе си -
ах, колко хубаво се смея!
И как смехът се извисява и цъфти!
Повярвай! Следващият ще си ти.
Ти само осъзнай човешкото.
© Северина Даниелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Ето на това му викам аз душевност!Ето това е поезия, това е изкуство!Философско и мъдро!Ти наистина си възвишена и истинска личност и една безгранично красива и духовно извисена душа!Нямам думи за стихотворението!Просто БРАВОООО!!!Ръкопляскам!Поздравления!!
Имам само един въпрос, ако позволиш..- достигнала си Мека?Не знам дали разбрах правилно, затова питам.Отново Браво!! -
И се раждат слова - от прибоя.
И от есенния порой.... -
Георги, радвам се, че направи тази саможертва! Сега ако вземеш и да постнеш нещооо... например онова топлото с наилоновите... А?!
Ена, не се самоубивай, преди да си умряла! Моля те! Това е моят съвет към теб. Поизтупай си праха от крилете, преди да са ги изяли молците на примирението! Да, да, това е моят химн в момента, твърдо! И аз се зарадвах, че си се зарадвала (: Бързам, БЪРЗАМ!!! Инерцията ми е обратна на гравитацията. За тишийната нямам какво да кажа... самият факт, че си позволявам да си слагам едно „й“ само, за да удължа „и“то до затихване - би трябвало да говори достатъчно за любовта ми към нея. Но, да и гръмотевиците обожавам, и земетръсите. Някак си се усещам вече в Лятото си... Ще бъда, обещавам!
Поздрав -С -
Браво, Северина!
Хареса ми като идея, а и като всичко онова, заложено в стиха, което чувства и усеща едно момиче на 19 години. Върна ме в далечните (за съжаление )времена... когато и аз летях, както всички умеещи да летят току що разцъфтели души... Ех... колко хубаво беше... ама "беше"... сега вече помъдряхме... понатрупахме много опит... проблеми... битки... и станахме "просто човеци" с едно небе, една луна, едно море... и т.н....
Възхищавам ти се на този невероятен водопад, който прогърмя и отекна като химн, както каза Краси!
Господи, каква жажда, какъв устрем!!!
Почувствах онова силно и непременно желание да изразиш себе си... да доказваш на себе си... да идентифицираш себе си... да намериш своето място в живота и неговия смисъл. И не само на себе си.
Затрогваща изповед, мило ми стана!
Твори, бързай, пиши!
Младостта си отива неусетно... идва времето на умората и помъдряването... и на желанието с малко думи да кажеш всичко.
Защото усещаш, че няма време... защото разбираш, че многото думи не са по-силни от малкото... и силата на мощните гръмотевици не е по-голяма от силата на мълчанието и тишината...
Тъжно време... есен... зима...
Затова се радвай на пролетта си на тази волност и летене, на този най-най-красив и щастлив порив...
БЪДИ! -
Е,ще се логна за да кажа и аз едно голямо БРАВО!Невероятен творец си,а и можеш да ни научиш на нещо!Не спирай да твориш,за нищо на света!
-
Нямам думи. Каквото и да кажа - ще бледнее. Има само две думи, чрез които предавам и мнението си за младата поетеса и едновременно с това за нейният невероятен изповеден философски стих. И тези две думи са: Голям талант. А големият талант получава оценка - отличен 6, единствено поради липса на по-висока.
Браво, Северина! Продължавай с все такива възходящи изненади!: Мисана -
Камен, благодаря за комплимента. Щом го осъзнаваш, защо си мислиш, че си обречен? Обричаш се сам! Започни да си говориш - като мен. Пък нека си “луд“! Истината май навсякъде я спрягат за шизофрения (:
Красимир, благодаря, че си ме усетил! Това е моята цел и най-големият комплимент е да разбера, че е така!
Ангел, НЕКА!
Фабер, всяка буквичка от стихото е извървяна, за да се появи! Аз не съм спряла пътят си. Може би трябваше да кръстя стихото „Прелюдия: Как се раждат песните“ и дори го поправям в тефтера си! Всички линкове към информация ще погледна някой друг ден, не днес! Искам дебело да подчертая, че НЕ съм християнка!!! Имам допирни точки с „Библията“, защото в нея има много истини, нищо повече, или по-малко! Наполовина съм съгласна с цитата. Повечето от значимите личности достигат само да Разпада и влизат в затвореният кръг на хаоса и тъмнината. Разбират нуждата от него, но не разбират за какво е. Хаосът е, за да се роди Космосът. Но това се случва само когато осъзнаеш, защо викаш Неволята - и престанеш (:
Благодаря ви, че сте тук -С -
Ето това вече е разбираемо и от мен стихотворение, при това добре написано. Отбелязвайки това, правя уговорката, че уважаемата авторка свидетелства за извървян емоционално-духовен път, който има своята "известност", популярност, така да се каже. Съобразно човешкият добър опит и практика, такъв тип път има своята стойност, и (но) продължава нататък, такова състояние има развитие, при това в различни възможни варианти. Психологията и философията са със свой поглед и позиция върху това състояние и развитие, а също и най-вече православно-християнската духовно практическа наука (вж. ИСИХАЗЪМ*, напр.), при която в принципи и детайли се преподава, разсъждава и практикува по набелязаните екзистенциални въпроси. Ще отбележа напр. откровението, до което е стигнал св. Силуан Атонски (светец от 20. век) в най-драматични и тъмни негови дни и нощи: "Дръж ума си в ада и не се отчайвай!". Дори и за немалко хора, които се обявяват за православни християни, това е непонятно и не се приема, докато - ето, в това стихотворение има степен (само определена степен!) на съзвучност, според мен, с това, което казва преподобния Силуан.
П.п. Нека самата авторка и други да не отмятат, да не протестират срещу подобен тип (мои) коментари, защото това би означавало да се отричат/да отричат почти изцяло от това/това, което е написано, от действителността, и от истината. А който се отрича по този начин, значи в най-добрия(?) случай е празен формалист - пишман "лартпурлартист"... Поздрав!
*чувал ли е някой за исихазма? -
И Господ каза не пилей таланта си на хаос!!!Ще дойде време ще познаеш...Поздрави за вцепеняващия стих!!!/И нека никому не мислим злото за да не спохожда НАС!!!/
-
Почувствах всяка дума в този смайващ химн!
Рядко се случва човек да прочете такова уникално нещо!
Ти си дарена с голям художествен талант, а явно се стремиш и към стойностно личностно развитие.
От мене - браво!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
