Картината
КАРТИНАТА
Отиде си.
И миг подир това
картината ми стана живописна –
полярен лед душата ми скова,
пустинен зной над моя ден увисна.
В корида страшна слънцето ме би
и мозъка изпи ми без остатък.
А облаците тътреха торби –
замъкваха дъжда все по-нататък.
И подивял от слънце и абсент,
рисувах аз. Рисувах до припадък –
абсурдния си образ на кретен
в поле, опустошено от торнадо.
Бик в маранята нейде изрева.
Камшици свиха смоци слепооки.
А аз си хващах адската глава
и я въртях на четири посоки.
И въздухът започна да боли
като във спарен влак, като в икарус.
И ескадрили пламнали пчели
ме жилеха с ненавист. Не! Със ярост.
Какво да ти рисувам? Пак цветя?
Поляна с теменуги – болни... бледи?
Такъв ужасен смерч ме изплющя –
посече всичките ми слънчогледи!
Ела при мен. Ела – и ме вземи.
От този свят ме изтегли, защото
във ден такъв в приюта Сен-Реми
Винсент Ван Гог
отряза си ухото.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
