КАТО СТОН
Ласкаеха те думите им... хлъзгави
и дращеше със пръсти да избягаш
от щастието, което те заобикаляше.
Проплаках...
Не ме чу...
Убийствената илюзия те обладваше...
като стон,
към който се стремеше като слепец,
потърсил светлината.
Пречупи ме...
Не ме пожали...
Забиваше без жал всеки пирон,
прогнил от спомени.
Жигосваше с магия терзанията ми...
и се усмихваше.
Жестоко.
Потичах като кръв...
с цвета на залеза, отразяващ се в очите ти.
А беше жажда...
Изпиваше до последна капка чувствата ми,
които се стичаха като река,
недокоснала бреговете.
Усещах те... в сърцето си,
като сподавено дихание.
И целувах студените ти ръце,
за да ги стопля.
Имаше ме...
Когато ме любеше, умирах... малко по малко...
Всяко твое "Обичам те"
изгаряше просъскващо
тялото ми,
което въздишаше от очакване,
да го погалиш.
От обичане,
сълзите ми пресъхнаха.
Уморих се да събирам останки от чувства...
Прекалено скъпо ми струваше, Любов!
Сега те заравям...
Там...
Където няма светлина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кремена Стоева Всички права запазени
