Като въглен споменът ме пари
В памет на Любен
Между четири голи и страшни стени
ме притиска, гнети самотата.
Над леглото ми твоята снимка стои
неизменна - до болка позната.
Ти ме гледаш от нея, все млад и красив.
Знам, че мъртвите не остаряват.
Като въглен ме пари пак споменът жив -
само той след човека остава.
Ти не знаеш, любими, че аз остарях
и при мене дойде вече зима.
Колко трудно без тебе в живота вървях,
колко бръчки лицето ми има!...
От стената ме гледаш усмихнат, щастлив,
ала нищо не ми проговаряш...
Ех, живот, безпощаден, коварен и див -
върху живите всичко стоваряш!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Славка Любенова Всички права запазени
